сряда, 23 април 2008 г.

Аз тичам все по-бързо...

Седя отново аз във тъмното,
И виждам - пламъчета в свещите горят.
Отвън във капки дъжд надежда чува се,
Че твоите очи за мен с любов ще заблестят.

Вървиш след мен без смелост да ме заговориш,
А аз те чакам всеки ден сама...
Защо опитваш се със чувствата да спориш
И слушаш стъпките ми как затихват сред дъжда.

Аз тичам все по-бързо, за да те догоня,
Да ти прошепна всичко, виждано в съня.
Ала не зная аз, че сякаш търсеща следи по камък,
Пред себе си ще виждам само тъмнина...

Но знам, че скоро ще дочакаме деня
Във който ти зад мене ще застанеш,
Ръцете ти от слабост сила ще изваят,
А погледът ти ще превърне мрака в светлина.

сряда, 23 януари 2008 г.

Бъдещето


Спомням си как за първи път застанах пред стълбицата на совалката-изпитател. Затворих очи и умът ми се опита да разтърси съзнанието ми. „Не, това не може да е вярно” – си помислих аз – „не мога да повярвам, че нашият дом – Земята, вече не ни е дом и се налага да я напуснем колкото може по-бързо”. Само за 100 години ние я изтощихме напълно... Изпихме бледнеещата й кръв като портокалов сок на закуска. Само за няколко века взехме от нея всичко, без да върнем нищичко в замяна и ето ни сега – на ръба на катастрофално унищожение, пред стълбицата на ново жилище, без ни най-малко да сме сигурни, че то ще ни приеме дори само наполовина толкова сърдечно, колкото нашата Земя. Разграбихме, опожарихме, унищожихме единственото място, където светът ни беше цял, където важаха само нашите закони, а може би най-страшното – единственото място, където роднините и близките ни бяха до нас...
Отворих очи, но нищо не се беше променило. Ужасяващият кошмар се оказа реалност, а аз бях част от първия екип, който трябваше да направи пробен полет до космическата станция, а оттам – на борда на космическия кораб и към открития космос. Дори не знаехме със сигурност дали ще успеем да стигнем до планетата, която трябва да бъде новият ни дом и нямахме представа какво ще ни завари там...
Стъпка, още една, после още една, обръщам се, чувам радостни викове, подсъзнателно навяващи ми неопределен страх и необяснимо вълнение. Виждам няколко светкавици от фотоапарати, проблясващи върху корпуса на совалката и след това влизам през миниатюрната вратичка.
Когато отново се опомням, виждам Хоризонта да се размива в светлината на небето, оставяйки под себе си рехави слоеве атмосфера – сякаш бездънен океан, покриващ най-големия срам, съществувал някога в човешката история. Боже, как можахме да не помислим за природата, кой би предположил, че толкова тленно същество като човека може да причини такива колосални изменения??
Когато се скачихме с космическата станция, получихме сигнал, че от Земята са ни изпратили проекта, с който трябва да се занимаем на новата планета. Това беше проект за заселване и опазване на новата околна среда. Спомням си, че дебати по тези въпроси се водиха до тотално прегракване и до пълна загуба на дъх преди по-малко от седмица. Проектът беше разработван с години от някакъв отчаян учен, когото никой не искаше да слуша, преди да започнат потопите и земетресенията. Гориво нямаше, вече нямаше откъде да се набави. Вече нямаше материали за предпазване от изгарящите лъчи на Слънцето – да, озоновият слой изчезна напълно преди повече от 5 години, а и изкуственият не издържа дълго. Хората, които оцеляха след колосалните икономически кризи и повсеместните размирици, бяха покосени от злокачествени заболявания на кожата и потопи, част от онези, които се криха достатъчно дълго се предадоха на отчаянието и се отказаха доброволно от живота си, останалите бяхме ние – желаещите да населят новата планета. За жалост дори не се налагаше да се мисли за толкова масово производство на космически кораби и совалки – останахме малцина. Сега нашата експедиция беше спасителната сламка за останалите живи. Проектът за заселване беше разработен доста бързо – на първо време имахме материали за строежи, по-сложен се оказа обаче въпросът за опазването на природата на новата планета. Беше решено да се вземе моделът на шинтоисткия пантеон и вярванията на японците. Само страхопочитание към неприкосновеността на заобикалящия ни свят може да ни предпази от нов катаклизъм. Само тяхното преклонение пред всяка клонка и всеки камък би могло да ни предпази от непоправимото. Съгласихме се почти единодушно. Работата е там, че всички бяхме загубили връзката си с природата и само в Япония – първата страна, която беше погълната от океана, това вярване все още съществуваше, а японците, заселвайки се в останалия свят, я пренесоха и предадоха на другите народи. Само че вече беше прекалено късно...
Пътуването ни вече трае неописуемо дълго. Вече нямам сили дори да мисля...от друга страна обаче, нямахме никакви пречки – сякаш ни се пращаше шанс за надежда свише.
Неописуемо чувство ме изпълни, когато видях звездите, а после и очертанията на новия ни дом. Неописуем контраст от радост и страх ме връхлетя, когато съзрях океан и сивкава лента земна кора. Корабът ни се приземи благополучно и когато се отвори люкът, какво да видим? Хора почти като нас, снимащи ни с фотоапарати, подскачащи и радващи се, както събратята ни, които запомних, стоейки пред неизвестността. Един от тях тогава проговори на съвсем разбираем език: „Вие явно сте посланици на по-висш интелект от нашия. Открихме, че сме на прага на опустошението на планетата си. Надяваме се вие да ни помогнете.”Кръвта ми застина и не си спомням как се удържах на краката си. Помня, че 20 години след пътуването и прилагането на плановете, измислени на нашата Земя, вече живяхме задружно с новите си събратя. Планът ни проработи, а природата вече се превърна в наш брат, а не в съперник.

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Убийствен пъзел

Алексей седеше до безжизненото тяло на Екатерина, а дъждът тихо отмиваше следите от горчивите сълзи по бузите му…
Беше тъмна есенна вечер. За пореден път над спокойния град се изсипваше студен ноемврийски дъжд. По опустялата улица се чуваха глухи стъпки и след малко покрай самотната замъглена лампа мина високо и едро момче. На пръв поглед изглеждаше около двадесетгодишен, със сини очи и светла коса.Лицето му беше кръгло и леко замечтаното му изражение можеше да подскаже, че беше влюбен. Носеше късо черно кожено яке и след няколко крачки се скри в близкия вход, накъдето видимо беше тръгнал. Той се отърси бавно от дъжда и продължи по тесните, тъмни стълби. Когато стигна до третия етаж, прокара ръка през косата си и натисна звънеца. Двете минути, които му се наложи да изчака, му се струваха цяла вечност и той нервно пристъпваше от крак на крак. Отвори му високо момиче със светла коса и сини очи. Мъждукащата жълтеникава светлина, идваща от малката лампа в стаята, правеше кожата й още по-бледа. По лицето й се четяха противоречиви чувства, сякаш някаква вътрешна трагедия разкъсваше съзнанието й. Студеният й поглед излъчваше равнодушие към пламенното чувство на стоящия пред нея младеж.
- Катя! – отрони се от устните на момчето тежка въздишка.
- Дмитрий. – отвърна Екатерина със същото равнодушие, което личеше в погледа й.- Колко си красива тази вечер! Но си тъжна, а когато е така, навън вали…Моля те, усмихни се! Толкова съм щастлив до теб, поне заради мен се усмихни!
- Моля те, не ме мъчи с безсмислени неща… Малката, саркастична усмивка на Катя накара сърцето на Дима да потръпне. Той я изтълкува погрешно.
- Ще тръгваме ли? – извърна поглед от горящите му очи Катя и нервно наметна палтото си.
- Да. Да тръгваме! Ще отидем в едно кафене на две преки оттук и ще ти разкажа какво се случи днес. Катя кимна и заключи вратата. Поколеба се за секунди, сякаш искаше да каже нещо, но след това прехапа устни, за да спре напиращите сълзи и прибра ключа в чантичката си. Тя тръгна надолу по стълбите, а шумът от тракащите й токчета заглушаваше тихите въздишки на Дима. Когато стигнаха до вратата на входа, Дмитрий прегърна Катя и се опита да я целуне. Тя се дръпна и ги стрелна с враждебен поглед.- Поне когато не се чувствам добре, ме остави. Казах ти, не ме мъчи…
- Какво лошо съм ти направил? Поне преди седмица, когато се запознахме, се държеше топло и дружелюбно с мен. Какво се случи изведнъж?
- Да отидем в кафенето. Нямам много време, трябва да уча.
Тя отвори вратата и плахо протегна ръка, за да провери дали вали още. Ситни капчици пробягаха по ледената й бяла ръка, а следите, които оставиха, застинаха върху бледата й кожа и по блестящите й, малки нокти. Тя присви дланта си и, пристъпвайки навън, бързо изтри плъзналата се по бузата й сълза. Дима не видя нищо от случилото се и я последва, наблюдавайки грациозната й походка и потръпващото й от студа тяло. Бързо крачеха по тъмната улица, все така вървейки един зад друг и всеки мислеше за собствените си проблеми, без да пророни нито дума.
- Наляво. – каза Дима след около минута мълчание. – Кафенето е зад завоя. Катя плавно пристъпи и след малко отвори вратата на приятно осветеното в жълто и оранжево заведение.
- Съвсем уютно и приветливо местенце, не като в сърцето ми сега… - помисли си тя.- Хайде да седнем на онази маса в дъното, не искам да ни чуват. – промълви Дима. Катя машинално се завъртя и се запъти към масата. Изглеждаше така, сякаш изобщо не осъзнава какво прави. След това внимателно свали палтото си и с досада забеляза, че дъждът я е намокрил.
- Очите ти са по-красиви, когато са мокри. За първи път забелязвам, че момиче е по-красиво, когато изглежда така, все едно е плакало. – каза Дмитрий и я погледна с най-топлия и приветлив поглед, на който беше способен. Катя се усмихна леко и закачи чантичката си на облегалката на стола.
- Какво ще поръчате? – попита сервитьорката. Катя се сепна. Не беше забелязала, кога е дошло момичето. Гласът му звучеше толкова звънливо и весело. То бързо и енергично се отдалечи и след малко донесе и остави върху масата поръчката.
- Катя, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – попита Дима с треперещ, заради лошото прдчувствие глас.
- Първо ти ми разкажи, каквото искаше. Аз имам нужда от малко време.
- Днес видях Алексей.
Катя трепна. Сякаш бяха забили кинжал я сърцето й и някой упорито се опитваше да завърти острието. Тя почувства как хлад пробяга през цялото й тяло и как очите й се напълниха със сълзи, които вече никой нямаше да може да спре. Стана й още по-тъжно, заради това, което беше осъзнала, че чувства. Увлечението й по Дима, когото познаваше съвсем отскоро, беше я накарало да осъзнае, че е влюбена в най-скъпия си човек и най-добър приятел – Алексей. Болката й в този момент се дължеше на увереността, че ако признаеше чувствата си пред Алексей, тя щеше да го загуби завинаги. Катя знаеше, че това беше единственото нещо, което можеше да разбие сърцето й на части и да я превърне в онази стъклена и безчувствена фигура, която беше в момента. Тя се страхуваше от себе си. Тя потреперваше и беше готова да плаче с часове, само и само да намери изход от тази ситуация. Тя плачеше, защото знаеше, че не може да си играе с чувствата на това мило момче пред нея, но също така знаеше, че няма силите да му каже какво изпитва в действителност, защото не искаше и не можеше да нарани никого. Дима беше забил поглед в масата и не виждаше сълзите на Катя. Той изглеждаше така, сякаш нещо го мъчеше. След малко колебание, той започна да разказва:
- Катя, днес сутринта видях Алексей. Реших да говоря с него, заради това, което ми каза ти вчера. Той ми обясни съвсем дружелюбно, че е отказал да те види, защото не е искал да изгуби мен като приятел. Аз му отговорих, че мен не може да изгуби и го попитах дали ще остане наш приятел, както е бил досега. Той отговори, че да. След това ми каза нещо… - Дима прехапа устни, въздъхна и продължи. – Альоша ми каза, че съвсем случайно онзи ден срещнал Анна, която го помолила да седнат в някое кафене, за да може да му сподели нещо, което я мъчило напоследък. Тя му казала, че през двете години, в които ми е била най-добрата приятелка, съвсем не е подозирала за чувствата, които е изпитвала към мен. Когато Анна ни видяла заедно с теб, нещо й подсказало, че се е влюбила в мен и решила да ми каже, каквото и да стане след това. Дима обърна поглед към Катя, но след като видя замисленото й, безразлично лице, чувствата му подсказаха да продължи.- Когато се върнах вкъщи, видях, че Анна ми е изпратила писмо. Трудно ми беше да го прочета, имайки предвид, че знаех, какво може да е написано вътре. Не бях сгрешил. В това писмо тя казваше, че никога не е подозирала, че може така да се влюби в най-добрия си приятел, че иска да сме заедно, въпреки всичко, че не иска да наранява никого, но ако се наложело, щяла да го направи. Пишеше, че знае за болката, която изпитвам в момента, и че чувствата, които имам към теб не са сериозни, а са само увлечение, което щяло да премине също толкова бързо, колкото е възникнало. Дима погледна към Екатерина. Поредната сълза се отрони от миглите й и капна върху масата. Катя я изтри с кърпичката си и покри очите си с длан.
- След това аз реших да й се обадя. – продължи Дима. – Трудно ми беше. Обясних й, че между нас не може да има нищо и че чувствата ми към теб са сериозни. Казах й, че съжалявам, а тя ми затвори телефона. Оттогава единственото нещо, което ме крепеше, беше ти. А ти? Защо плачеш, какво мислиш? Кажи ми, не ми причинявай това, миля те! Не мога да понеса да те гледам така. Всяка твоя сълза е като камък…
- Моля те, спри! – прекъсна го Катя. – Трябваше да ти кажа това още първата вечер, когато се видяхме. Дима, всичко това между нас беше грешка. Огромна грешка. Единственото, което ни остава е да се разделим. Не мога да бъда с теб…
- Но защо? Не ме обичаш ли?
- И ти не ме обичаш. Анна е права – аз съм само увлечение. Ако помислиш трезво, ще го разбереш и ти. Аз обичам друг и не мога повече да лъжа нито теб, нито него, нито себе си. А и това момиче също не го заслужава…
- Какво говориш? Недей така, моля те! Не и ти! Мислих те за друга…Ти не беше такава! За първи път в живота си почувствах, че съм открил точния човек. Не ми причинявай това…За първи път обичам истински.
- Трудно ми е, не усложнявай нещата допълнително, моля те! Искам да ми обещаеш две неща. Първо: помисли добре и се съгласи, че съм увлечение; и второ, че ще останем приятели и то добри!
- Второто мога да ти обещая със сигурност, пожелавам ти да си щастлива с него, а първото – то никога няма да е вярно!
- Тръгвам, не издържам повече… Катя облече палтото си и тръгна. Трескаво изтриваше сълзие си, които неудържимо капеха и размазваха грима й. Тя не помнеше как е стигнала лампата пред входа си. Виждаше само жълтата й светлина, която изглеждаше толкова ярка и болезнена през премрежения й от сълзи поглед. Чуваше само капките дъж, които тихо се сипеха от черното небе. Усещаше само невъобразимия студ, обгръщащ я в зловещата си, ледена прегръдка. Изведнъж тя залитна, усети нещо топло и след това пулсираща, тъпа болка. Не, това не беше сърцето й, което вече се беше разпаднало на хиляди студени, стъклени парченца. Беше струйка топла кръв, която бавно се спускаше по тялото й. Със сетни сили тя се обърна и се вгледа във фигурата зад себе си. Беше Анна. Алексей тихо проплака. За първи път в живота си. След това просто безсилно се свлече до Катя, прегърна лицето й и сложи главата й на коленете си. Беше дошъл, за да види най-добрата си приятелка, а какво намери…Мислите пулсираха в главата му, след малко секнаха. Той почувства остра, невъобразима мъка и вече не се опитваше да изтрива или крие сълзите си, така и така студеният дъжд щеше да ги заличи…

Мрак

Мрак, тъга, омраза,
Нима това е смисълът на всичко тук?
Оставен, сам, забравен,
Отиваш си, обзет от студ.

Поглеждаш, злобен и замислен,
Щастливите лица край теб,
И отминаваш, тъжен и потиснат,
Избягвайки света навред.

Забравяш думите, които са ти казвали,
Избягваш чувствата и любовта,
Да се поспреш и да ги вземеш можеш ли?
Без грозните съмнения от ревността.

Аз помня, вътре в теб живял е,
Човек усмихнат и с добра душа.
Върни се, или дай да ти помогна,
И мракът да умре във самота.

Призрак

Да-ти не вярваш в любовта,а в самотата.
Защо си тъжен, с поглед взрян във тъмнината?
И ето-чашата на масата оставяш,
И пак в сърцето си тъга забравяш…

Да-ти си призрак, в тайнственост облечен,
Да пази тишина от минало заречен.
Недей така, затворен и самотен да оставаш,
Признай си, иначе надолу ще пропадаш.

Аз виждам болка от красивите очи,
И гняв, и обич, и омраза,
Помни това-ще има в тях лъчи.
Ти само дай на мене тайната да пазя.

неделя, 25 ноември 2007 г.

За кой ли път...

И с бял конец игла събира
пак грешно тяло и разровено сърце,
в което злобата умира,
разсечена от безразличие на две.

Ти в миг на болка притъпена
изплетена от пръстите в венец,
ще коронясаш гордост разтопена
в очите, уважавани до днес.

За кой ли път, поглеждайки към нея,
долавяш мен във прах от цветове?
Тогава аз, жадуваща във него
пак разярено търся твоето лице.

Как всеки ден настъпваш кал от чувства,
къде намираш сила да ги отведеш,
защо ме гледаш, сякаш не намираш
какво загубихме в онези страхове?

И пак сънуваш, някой нежно те докосва,
а сякаш сам си бил до сутринта.
И вярваш ти, че през нощта разкошна
аз, търсейки отново теб, заспала съм сама.

събота, 10 ноември 2007 г.

Внезапен взрив, а после-тишина…


Ти чуваш как куршум пищи,


А после-мрак и тъмнина.


Крещиш-“несправедливо е, нали”?


Умираш ти за чуждата война.





Какво пък-май не си единствен.


Човек, убит от глупостта.


Животът-див и необмислен,


Внезапно, като пара отлетя…





Трева, мъгла и ужас черен,


Кръвта от рана на врага,


И снимка бледа у другаря верен,


От нея се усмихваше жена.





И пак атака, тичаш и усещаш,


Другарски удар о ръкава твой,


Ти падаш и напред поглеждаш,


А той се води просто “паднал в бой”.





Ти ставаш, спъваш се и падаш,


С лице в калта, с прободена душа,


Разбираш, бавно всичко осъзнаваш,


За ужаса на грозната война.





Поглеждаш вдясно-твой другар е,


Внезапен взрив, а после-тишина,


Той с поглед стъклен, взрян в безкрая,


С проблясващ пръстен в мъртвата ръка.





И виждаш нещо, мислиш, викаш,


“Не, моля ви, не искам да умра”


Но ето-снимката другарска взимаш,


“Не, аз загивам, ала него ще спася”!





Летиш напред и болката ти секва.


Убиваш, колиш и раздираш,


Но странно-от това не ти олеква,


Нали пак бавно си отиваш…





Безжизнен труп-до него друг,


Окървавен, димящ и изкривен,


И с поглед празен, всекиму напук,


Спасил е той надеждата за утрешния ден!