Спомням си как за първи път застанах пред стълбицата на совалката-изпитател. Затворих очи и умът ми се опита да разтърси съзнанието ми. „Не, това не може да е вярно” – си помислих аз – „не мога да повярвам, че нашият дом – Земята, вече не ни е дом и се налага да я напуснем колкото може по-бързо”. Само за 100 години ние я изтощихме напълно... Изпихме бледнеещата й кръв като портокалов сок на закуска. Само за няколко века взехме от нея всичко, без да върнем нищичко в замяна и ето ни сега – на ръба на катастрофално унищожение, пред стълбицата на ново жилище, без ни най-малко да сме сигурни, че то ще ни приеме дори само наполовина толкова сърдечно, колкото нашата Земя. Разграбихме, опожарихме, унищожихме единственото място, където светът ни беше цял, където важаха само нашите закони, а може би най-страшното – единственото място, където роднините и близките ни бяха до нас...
Отворих очи, но нищо не се беше променило. Ужасяващият кошмар се оказа реалност, а аз бях част от първия екип, който трябваше да направи пробен полет до космическата станция, а оттам – на борда на космическия кораб и към открития космос. Дори не знаехме със сигурност дали ще успеем да стигнем до планетата, която трябва да бъде новият ни дом и нямахме представа какво ще ни завари там...
Стъпка, още една, после още една, обръщам се, чувам радостни викове, подсъзнателно навяващи ми неопределен страх и необяснимо вълнение. Виждам няколко светкавици от фотоапарати, проблясващи върху корпуса на совалката и след това влизам през миниатюрната вратичка.
Когато отново се опомням, виждам Хоризонта да се размива в светлината на небето, оставяйки под себе си рехави слоеве атмосфера – сякаш бездънен океан, покриващ най-големия срам, съществувал някога в човешката история. Боже, как можахме да не помислим за природата, кой би предположил, че толкова тленно същество като човека може да причини такива колосални изменения??
Когато се скачихме с космическата станция, получихме сигнал, че от Земята са ни изпратили проекта, с който трябва да се занимаем на новата планета. Това беше проект за заселване и опазване на новата околна среда. Спомням си, че дебати по тези въпроси се водиха до тотално прегракване и до пълна загуба на дъх преди по-малко от седмица. Проектът беше разработван с години от някакъв отчаян учен, когото никой не искаше да слуша, преди да започнат потопите и земетресенията. Гориво нямаше, вече нямаше откъде да се набави. Вече нямаше материали за предпазване от изгарящите лъчи на Слънцето – да, озоновият слой изчезна напълно преди повече от 5 години, а и изкуственият не издържа дълго. Хората, които оцеляха след колосалните икономически кризи и повсеместните размирици, бяха покосени от злокачествени заболявания на кожата и потопи, част от онези, които се криха достатъчно дълго се предадоха на отчаянието и се отказаха доброволно от живота си, останалите бяхме ние – желаещите да населят новата планета. За жалост дори не се налагаше да се мисли за толкова масово производство на космически кораби и совалки – останахме малцина. Сега нашата експедиция беше спасителната сламка за останалите живи. Проектът за заселване беше разработен доста бързо – на първо време имахме материали за строежи, по-сложен се оказа обаче въпросът за опазването на природата на новата планета. Беше решено да се вземе моделът на шинтоисткия пантеон и вярванията на японците. Само страхопочитание към неприкосновеността на заобикалящия ни свят може да ни предпази от нов катаклизъм. Само тяхното преклонение пред всяка клонка и всеки камък би могло да ни предпази от непоправимото. Съгласихме се почти единодушно. Работата е там, че всички бяхме загубили връзката си с природата и само в Япония – първата страна, която беше погълната от океана, това вярване все още съществуваше, а японците, заселвайки се в останалия свят, я пренесоха и предадоха на другите народи. Само че вече беше прекалено късно...
Пътуването ни вече трае неописуемо дълго. Вече нямам сили дори да мисля...от друга страна обаче, нямахме никакви пречки – сякаш ни се пращаше шанс за надежда свише.
Неописуемо чувство ме изпълни, когато видях звездите, а после и очертанията на новия ни дом. Неописуем контраст от радост и страх ме връхлетя, когато съзрях океан и сивкава лента земна кора. Корабът ни се приземи благополучно и когато се отвори люкът, какво да видим? Хора почти като нас, снимащи ни с фотоапарати, подскачащи и радващи се, както събратята ни, които запомних, стоейки пред неизвестността. Един от тях тогава проговори на съвсем разбираем език: „Вие явно сте посланици на по-висш интелект от нашия. Открихме, че сме на прага на опустошението на планетата си. Надяваме се вие да ни помогнете.”Кръвта ми застина и не си спомням как се удържах на краката си. Помня, че 20 години след пътуването и прилагането на плановете, измислени на нашата Земя, вече живяхме задружно с новите си събратя. Планът ни проработи, а природата вече се превърна в наш брат, а не в съперник.
Отворих очи, но нищо не се беше променило. Ужасяващият кошмар се оказа реалност, а аз бях част от първия екип, който трябваше да направи пробен полет до космическата станция, а оттам – на борда на космическия кораб и към открития космос. Дори не знаехме със сигурност дали ще успеем да стигнем до планетата, която трябва да бъде новият ни дом и нямахме представа какво ще ни завари там...
Стъпка, още една, после още една, обръщам се, чувам радостни викове, подсъзнателно навяващи ми неопределен страх и необяснимо вълнение. Виждам няколко светкавици от фотоапарати, проблясващи върху корпуса на совалката и след това влизам през миниатюрната вратичка.
Когато отново се опомням, виждам Хоризонта да се размива в светлината на небето, оставяйки под себе си рехави слоеве атмосфера – сякаш бездънен океан, покриващ най-големия срам, съществувал някога в човешката история. Боже, как можахме да не помислим за природата, кой би предположил, че толкова тленно същество като човека може да причини такива колосални изменения??
Когато се скачихме с космическата станция, получихме сигнал, че от Земята са ни изпратили проекта, с който трябва да се занимаем на новата планета. Това беше проект за заселване и опазване на новата околна среда. Спомням си, че дебати по тези въпроси се водиха до тотално прегракване и до пълна загуба на дъх преди по-малко от седмица. Проектът беше разработван с години от някакъв отчаян учен, когото никой не искаше да слуша, преди да започнат потопите и земетресенията. Гориво нямаше, вече нямаше откъде да се набави. Вече нямаше материали за предпазване от изгарящите лъчи на Слънцето – да, озоновият слой изчезна напълно преди повече от 5 години, а и изкуственият не издържа дълго. Хората, които оцеляха след колосалните икономически кризи и повсеместните размирици, бяха покосени от злокачествени заболявания на кожата и потопи, част от онези, които се криха достатъчно дълго се предадоха на отчаянието и се отказаха доброволно от живота си, останалите бяхме ние – желаещите да населят новата планета. За жалост дори не се налагаше да се мисли за толкова масово производство на космически кораби и совалки – останахме малцина. Сега нашата експедиция беше спасителната сламка за останалите живи. Проектът за заселване беше разработен доста бързо – на първо време имахме материали за строежи, по-сложен се оказа обаче въпросът за опазването на природата на новата планета. Беше решено да се вземе моделът на шинтоисткия пантеон и вярванията на японците. Само страхопочитание към неприкосновеността на заобикалящия ни свят може да ни предпази от нов катаклизъм. Само тяхното преклонение пред всяка клонка и всеки камък би могло да ни предпази от непоправимото. Съгласихме се почти единодушно. Работата е там, че всички бяхме загубили връзката си с природата и само в Япония – първата страна, която беше погълната от океана, това вярване все още съществуваше, а японците, заселвайки се в останалия свят, я пренесоха и предадоха на другите народи. Само че вече беше прекалено късно...
Пътуването ни вече трае неописуемо дълго. Вече нямам сили дори да мисля...от друга страна обаче, нямахме никакви пречки – сякаш ни се пращаше шанс за надежда свише.
Неописуемо чувство ме изпълни, когато видях звездите, а после и очертанията на новия ни дом. Неописуем контраст от радост и страх ме връхлетя, когато съзрях океан и сивкава лента земна кора. Корабът ни се приземи благополучно и когато се отвори люкът, какво да видим? Хора почти като нас, снимащи ни с фотоапарати, подскачащи и радващи се, както събратята ни, които запомних, стоейки пред неизвестността. Един от тях тогава проговори на съвсем разбираем език: „Вие явно сте посланици на по-висш интелект от нашия. Открихме, че сме на прага на опустошението на планетата си. Надяваме се вие да ни помогнете.”Кръвта ми застина и не си спомням как се удържах на краката си. Помня, че 20 години след пътуването и прилагането на плановете, измислени на нашата Земя, вече живяхме задружно с новите си събратя. Планът ни проработи, а природата вече се превърна в наш брат, а не в съперник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар