Внезапен взрив, а после-тишина…

Ти чуваш как куршум пищи,

А после-мрак и тъмнина.

Крещиш-“несправедливо е, нали”?

Умираш ти за чуждата война.

Какво пък-май не си единствен.

Човек, убит от глупостта.

Животът-див и необмислен,

Внезапно, като пара отлетя…

Трева, мъгла и ужас черен,

Кръвта от рана на врага,

И снимка бледа у другаря верен,

От нея се усмихваше жена.

И пак атака, тичаш и усещаш,

Другарски удар о ръкава твой,

Ти падаш и напред поглеждаш,

А той се води просто “паднал в бой”.

Ти ставаш, спъваш се и падаш,

С лице в калта, с прободена душа,

Разбираш, бавно всичко осъзнаваш,

За ужаса на грозната война.

Поглеждаш вдясно-твой другар е,

Внезапен взрив, а после-тишина,

Той с поглед стъклен, взрян в безкрая,

С проблясващ пръстен в мъртвата ръка.

И виждаш нещо, мислиш, викаш,

“Не, моля ви, не искам да умра”

Но ето-снимката другарска взимаш,

“Не, аз загивам, ала него ще спася”!

Летиш напред и болката ти секва.

Убиваш, колиш и раздираш,

Но странно-от това не ти олеква,

Нали пак бавно си отиваш…

Безжизнен труп-до него друг,

Окървавен, димящ и изкривен,

И с поглед празен, всекиму напук,

Спасил е той надеждата за утрешния ден!