Убийствен пъзел

Алексей седеше до безжизненото тяло на Екатерина, а дъждът тихо отмиваше следите от горчивите сълзи по бузите му…
Беше тъмна есенна вечер. За пореден път над спокойния град се изсипваше студен ноемврийски дъжд. По опустялата улица се чуваха глухи стъпки и след малко покрай самотната замъглена лампа мина високо и едро момче. На пръв поглед изглеждаше около двадесетгодишен, със сини очи и светла коса.Лицето му беше кръгло и леко замечтаното му изражение можеше да подскаже, че беше влюбен. Носеше късо черно кожено яке и след няколко крачки се скри в близкия вход, накъдето видимо беше тръгнал. Той се отърси бавно от дъжда и продължи по тесните, тъмни стълби. Когато стигна до третия етаж, прокара ръка през косата си и натисна звънеца. Двете минути, които му се наложи да изчака, му се струваха цяла вечност и той нервно пристъпваше от крак на крак. Отвори му високо момиче със светла коса и сини очи. Мъждукащата жълтеникава светлина, идваща от малката лампа в стаята, правеше кожата й още по-бледа. По лицето й се четяха противоречиви чувства, сякаш някаква вътрешна трагедия разкъсваше съзнанието й. Студеният й поглед излъчваше равнодушие към пламенното чувство на стоящия пред нея младеж.
- Катя! – отрони се от устните на момчето тежка въздишка.
- Дмитрий. – отвърна Екатерина със същото равнодушие, което личеше в погледа й.- Колко си красива тази вечер! Но си тъжна, а когато е така, навън вали…Моля те, усмихни се! Толкова съм щастлив до теб, поне заради мен се усмихни!
- Моля те, не ме мъчи с безсмислени неща… Малката, саркастична усмивка на Катя накара сърцето на Дима да потръпне. Той я изтълкува погрешно.
- Ще тръгваме ли? – извърна поглед от горящите му очи Катя и нервно наметна палтото си.
- Да. Да тръгваме! Ще отидем в едно кафене на две преки оттук и ще ти разкажа какво се случи днес. Катя кимна и заключи вратата. Поколеба се за секунди, сякаш искаше да каже нещо, но след това прехапа устни, за да спре напиращите сълзи и прибра ключа в чантичката си. Тя тръгна надолу по стълбите, а шумът от тракащите й токчета заглушаваше тихите въздишки на Дима. Когато стигнаха до вратата на входа, Дмитрий прегърна Катя и се опита да я целуне. Тя се дръпна и ги стрелна с враждебен поглед.- Поне когато не се чувствам добре, ме остави. Казах ти, не ме мъчи…
- Какво лошо съм ти направил? Поне преди седмица, когато се запознахме, се държеше топло и дружелюбно с мен. Какво се случи изведнъж?
- Да отидем в кафенето. Нямам много време, трябва да уча.
Тя отвори вратата и плахо протегна ръка, за да провери дали вали още. Ситни капчици пробягаха по ледената й бяла ръка, а следите, които оставиха, застинаха върху бледата й кожа и по блестящите й, малки нокти. Тя присви дланта си и, пристъпвайки навън, бързо изтри плъзналата се по бузата й сълза. Дима не видя нищо от случилото се и я последва, наблюдавайки грациозната й походка и потръпващото й от студа тяло. Бързо крачеха по тъмната улица, все така вървейки един зад друг и всеки мислеше за собствените си проблеми, без да пророни нито дума.
- Наляво. – каза Дима след около минута мълчание. – Кафенето е зад завоя. Катя плавно пристъпи и след малко отвори вратата на приятно осветеното в жълто и оранжево заведение.
- Съвсем уютно и приветливо местенце, не като в сърцето ми сега… - помисли си тя.- Хайде да седнем на онази маса в дъното, не искам да ни чуват. – промълви Дима. Катя машинално се завъртя и се запъти към масата. Изглеждаше така, сякаш изобщо не осъзнава какво прави. След това внимателно свали палтото си и с досада забеляза, че дъждът я е намокрил.
- Очите ти са по-красиви, когато са мокри. За първи път забелязвам, че момиче е по-красиво, когато изглежда така, все едно е плакало. – каза Дмитрий и я погледна с най-топлия и приветлив поглед, на който беше способен. Катя се усмихна леко и закачи чантичката си на облегалката на стола.
- Какво ще поръчате? – попита сервитьорката. Катя се сепна. Не беше забелязала, кога е дошло момичето. Гласът му звучеше толкова звънливо и весело. То бързо и енергично се отдалечи и след малко донесе и остави върху масата поръчката.
- Катя, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – попита Дима с треперещ, заради лошото прдчувствие глас.
- Първо ти ми разкажи, каквото искаше. Аз имам нужда от малко време.
- Днес видях Алексей.
Катя трепна. Сякаш бяха забили кинжал я сърцето й и някой упорито се опитваше да завърти острието. Тя почувства как хлад пробяга през цялото й тяло и как очите й се напълниха със сълзи, които вече никой нямаше да може да спре. Стана й още по-тъжно, заради това, което беше осъзнала, че чувства. Увлечението й по Дима, когото познаваше съвсем отскоро, беше я накарало да осъзнае, че е влюбена в най-скъпия си човек и най-добър приятел – Алексей. Болката й в този момент се дължеше на увереността, че ако признаеше чувствата си пред Алексей, тя щеше да го загуби завинаги. Катя знаеше, че това беше единственото нещо, което можеше да разбие сърцето й на части и да я превърне в онази стъклена и безчувствена фигура, която беше в момента. Тя се страхуваше от себе си. Тя потреперваше и беше готова да плаче с часове, само и само да намери изход от тази ситуация. Тя плачеше, защото знаеше, че не може да си играе с чувствата на това мило момче пред нея, но също така знаеше, че няма силите да му каже какво изпитва в действителност, защото не искаше и не можеше да нарани никого. Дима беше забил поглед в масата и не виждаше сълзите на Катя. Той изглеждаше така, сякаш нещо го мъчеше. След малко колебание, той започна да разказва:
- Катя, днес сутринта видях Алексей. Реших да говоря с него, заради това, което ми каза ти вчера. Той ми обясни съвсем дружелюбно, че е отказал да те види, защото не е искал да изгуби мен като приятел. Аз му отговорих, че мен не може да изгуби и го попитах дали ще остане наш приятел, както е бил досега. Той отговори, че да. След това ми каза нещо… - Дима прехапа устни, въздъхна и продължи. – Альоша ми каза, че съвсем случайно онзи ден срещнал Анна, която го помолила да седнат в някое кафене, за да може да му сподели нещо, което я мъчило напоследък. Тя му казала, че през двете години, в които ми е била най-добрата приятелка, съвсем не е подозирала за чувствата, които е изпитвала към мен. Когато Анна ни видяла заедно с теб, нещо й подсказало, че се е влюбила в мен и решила да ми каже, каквото и да стане след това. Дима обърна поглед към Катя, но след като видя замисленото й, безразлично лице, чувствата му подсказаха да продължи.- Когато се върнах вкъщи, видях, че Анна ми е изпратила писмо. Трудно ми беше да го прочета, имайки предвид, че знаех, какво може да е написано вътре. Не бях сгрешил. В това писмо тя казваше, че никога не е подозирала, че може така да се влюби в най-добрия си приятел, че иска да сме заедно, въпреки всичко, че не иска да наранява никого, но ако се наложело, щяла да го направи. Пишеше, че знае за болката, която изпитвам в момента, и че чувствата, които имам към теб не са сериозни, а са само увлечение, което щяло да премине също толкова бързо, колкото е възникнало. Дима погледна към Екатерина. Поредната сълза се отрони от миглите й и капна върху масата. Катя я изтри с кърпичката си и покри очите си с длан.
- След това аз реших да й се обадя. – продължи Дима. – Трудно ми беше. Обясних й, че между нас не може да има нищо и че чувствата ми към теб са сериозни. Казах й, че съжалявам, а тя ми затвори телефона. Оттогава единственото нещо, което ме крепеше, беше ти. А ти? Защо плачеш, какво мислиш? Кажи ми, не ми причинявай това, миля те! Не мога да понеса да те гледам така. Всяка твоя сълза е като камък…
- Моля те, спри! – прекъсна го Катя. – Трябваше да ти кажа това още първата вечер, когато се видяхме. Дима, всичко това между нас беше грешка. Огромна грешка. Единственото, което ни остава е да се разделим. Не мога да бъда с теб…
- Но защо? Не ме обичаш ли?
- И ти не ме обичаш. Анна е права – аз съм само увлечение. Ако помислиш трезво, ще го разбереш и ти. Аз обичам друг и не мога повече да лъжа нито теб, нито него, нито себе си. А и това момиче също не го заслужава…
- Какво говориш? Недей така, моля те! Не и ти! Мислих те за друга…Ти не беше такава! За първи път в живота си почувствах, че съм открил точния човек. Не ми причинявай това…За първи път обичам истински.
- Трудно ми е, не усложнявай нещата допълнително, моля те! Искам да ми обещаеш две неща. Първо: помисли добре и се съгласи, че съм увлечение; и второ, че ще останем приятели и то добри!
- Второто мога да ти обещая със сигурност, пожелавам ти да си щастлива с него, а първото – то никога няма да е вярно!
- Тръгвам, не издържам повече… Катя облече палтото си и тръгна. Трескаво изтриваше сълзие си, които неудържимо капеха и размазваха грима й. Тя не помнеше как е стигнала лампата пред входа си. Виждаше само жълтата й светлина, която изглеждаше толкова ярка и болезнена през премрежения й от сълзи поглед. Чуваше само капките дъж, които тихо се сипеха от черното небе. Усещаше само невъобразимия студ, обгръщащ я в зловещата си, ледена прегръдка. Изведнъж тя залитна, усети нещо топло и след това пулсираща, тъпа болка. Не, това не беше сърцето й, което вече се беше разпаднало на хиляди студени, стъклени парченца. Беше струйка топла кръв, която бавно се спускаше по тялото й. Със сетни сили тя се обърна и се вгледа във фигурата зад себе си. Беше Анна. Алексей тихо проплака. За първи път в живота си. След това просто безсилно се свлече до Катя, прегърна лицето й и сложи главата й на коленете си. Беше дошъл, за да види най-добрата си приятелка, а какво намери…Мислите пулсираха в главата му, след малко секнаха. Той почувства остра, невъобразима мъка и вече не се опитваше да изтрива или крие сълзите си, така и така студеният дъжд щеше да ги заличи…