пак грешно тяло и разровено сърце,
в което злобата умира,
разсечена от безразличие на две.
Ти в миг на болка притъпена
изплетена от пръстите в венец,
ще коронясаш гордост разтопена
в очите, уважавани до днес.
За кой ли път, поглеждайки към нея,
долавяш мен във прах от цветове?
Тогава аз, жадуваща във него
пак разярено търся твоето лице.
Как всеки ден настъпваш кал от чувства,
къде намираш сила да ги отведеш,
защо ме гледаш, сякаш не намираш
какво загубихме в онези страхове?
И пак сънуваш, някой нежно те докосва,
а сякаш сам си бил до сутринта.
И вярваш ти, че през нощта разкошна
аз, търсейки отново теб, заспала съм сама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар